|
|
{ urban solitude }
minimal subtitle
 |
|
Darla : Serial Joint Smoking |
Нещо не е наред. Просто това, което се случва не е съвсем нормално. макар всичко да ми е до болка познато, нещо съвсем не е наред.
Събуждам се от потупване по рамото. Още преди да съм успяла да отоворя очи, някой бутва гореща и димяща чаша кафе...
"Трябва да ставаш, ще закъснееш за училище..."
"Колко е часа? Аз май вече закъснявам... Мамо" - още преди да съм казала, че ме боли главата, майка ми подава два седалгина и излиза от стаята.
7:45 : пак закъснях. Поглеждам монитора. ICQ-то... IRC... И donload compleated... пак съм заспала пред компютъра. Излизам от вкъщи и първото нещо, което правя преди да запаля е да сложа тъмните си очила. Защо по дяволите е толкова светло? Може би защото е сутрин, времето когато хората се събуждат, пият кафе, отиват на работа, четат вестника на масата. Пускам си уокмена и вече се чувствам далеч по-добре. Cafe Del Mar. В 94 успявам да седна до някакво момче, което явно пътува от дълго време, по което съдя от разкривената поза, в която е заспал.
Виждам заглавието в някакъв вестник. За пореден път някой е убит. Отново са хванали някой с толкова и толкова килограма хероин. Опитвам се да гледам през прозореца. Броя хората, които се усмихват в понеделник сутрин. Докато стигна до училище те все още се броят на пръстите на едната ми ръка.
На входа на училище момче на възраст не повече от 13 години ми предлага най-добрия joint в Софийска област, и че няма да съжалявам. Не съжалавам за нищо докато го подминавам.
Някой ме вика. Съучениците ми са се събрали да пушат. Стандартната процедура. Сутрешно, понеделнишко напушване. В 8 часа. Колебанието ми трае около 4 секунди след запалването на jointa. Вече ми е в устата. Не се чувствам особенно доволна от факта. Преди малко за нищо не съжалявах. За разнообразие си мисля за "Napstera", който съм оставила вкъщи.
Свършва понеделничният учебен ден. Съучениците ми са се събрали на групички. Оглеждам се. Чувствам се доста лузърски. Зашото те се смеят и няма значение на какво или на кого. Те просто се смеят, а аз не се. Не искам да се смея докато съм напушена. Защо се смеят така? Мразя да зациклям. Тръгвам заедно с всички. Смея се на глупостите които говорят. Аз говоря глупости и те се смеят. Всички се смеем. Плаче ми се. В кварталното кафе при училище няколко момчета чакат съученичките ми - взимат ги от училище - чудя се как ли ще реагират ако моята приятелка дойде да ме вземе от училище и с нея се целуваме така както те се целуват. Усмихвам се на идеята. Аз нямам приятел, имам си уокмен обаче. Решавам да мина през южен парк преди да се прибера. Южен парк започва да ми звучи като central park... продължавам да се усмихвам. Сядам в някаква беседка и изпушвам останалото от сутринта. Преди време един приятел ме беше попитал : защо пуша? А аз му отговорих - понякога си седя и си мисля - понякога просто си седя. Прибирам се в къщи.
Отклонявам идеята на майка ми да излезем заедно на пазар и сядам пред компютъра... обещала съм на Kaladan да напиша нещо. След около десет неуспешни опита излизам. Разхождам се по бул. България. Вечер София изглежда адски индустриална, чак ми се драйфа. Подминава ме автобус. От него ме гледа момиче. Струва ми се познато. Същата червена коса, същия поглед. Тя се усмихва. Разбирам я и аз сутринта се усмихвах като видях, че някой ми се усмихва. Звънвам на приятелката ми. Искам довечера да отидем в някой клуб. На нея обаче не й се излиза и я боли главата. По-добре да го оставим за някой друг път. Отивам сама на клуб. Няколко познати. Пореден joint. И все още нещо не е на ред. Все още всичко ми изглежда познато и не е на ред. Боли ме глава. Прибирам се в къщи. Майка и татко вечерят. Усмихвам им се и те ми се усмихват. Вечеряме. Сега вече разбрах - просто нищо не е на ред. Двадесет минути по-късно се логвам с познатото жужене. Вече всичко е наред.
Нещо не е на ред. Просто това, което се случва не е съвсем нормално. Макар всичко да ми е познато до болка, нещо съвсем не е на ред. Събужда ме потупване по рамото...
2001-03-20
by Drla