|
|
{ I am become Death, the destroyer of worlds }
drugs
 |
|
drugs |
"I am become Death, the destroyer of worlds"
На 16. 07. 1945 г. с тези думи от хинду поговорка Робърт Опенхаймер обобщава
първата експлозия на атомната бомба. 55 годни по-късно си позволявам да ги използвам
отново, но този път, за да обобщя разрушителната мощ на една друга дяволска
сила - наркотиците.
На първото стъпало от третото хилядолетие човечеството все още не е успяло да
се пребори с тези субстанции, а това, което буди най-голяма тревога, е изказването
на един лондонски всекидневник, че хората са изгубили войната срещу тях. Май
след това трагично заключение не остава нищо друго освен да се примирим със
съществуването на наркотиците, така както преди половин век приехме атомната
бомба заедно с нейната смъртоносна цел… е повечето биха постъпили така! Но аз
не мога! Аз се страхувам, страхувам се да погледна захвърлените на уж скришно
място спринцовки, боя се да си представя същото това място през нощта и неговите
обитатели. Чия ли е ръката, опитала се да скрие това, което може да изобличи
извършването на "спасителния" ритуал? Ужасявам се от мисълта, че там
наркотиците са взели поредната жертва и са погубили още един млад живот. Изрисували
са лъжлив свят от цветове, звуци и мними чувства на сила, свобода и полет в
пространството, а сломената и наивна човешка душа се е втурнала без мисъл в
тази наглед привлекателна халюцинация, изгубила се е сред един нереален свят
и не иска да го напусне, защото там стои над всичко. Но колко дълго продължава
това? Oсвободят ли се мозъкът и сетивата от въздействието на наркотика, всичко
изчезва. Целият цветен свят и еуфоричността се сгромолясват върху стотиците
спринцовки, фасове и всякакви дяволски пособия. Реалността отново е тук с всичките
проблеми, но и малки радости, които са доказателство, че си заслужава да се
живее. Но наркоманът е прекалено изтощен, буквално смазан, за да се огледа наоколо.
Дори му е все едно, вече всичко е без значение, той няма цел, погледът му се
рее без посока, в очите му няма ни най-малка искрица на надежда, вяра, чужд
е на тези общочовешки чувства, които превръщат съществуването в най - висша
цел на живота. Той престава да мисли, за какво му е да затормозява мозъка си
с такива депресиращи въпроси. Всъщност колко мозъчни клетки са ти останали,
човече? Преди да вкараш иглата във вената си, наясно ли си с риска, който поемаш?
Осъзнаваш ли, че се самоунищожаваш, убиваш тази част от себе си, която ти дава
правото да мислиш! А да мислиш, значи да си! Не смятам, че това са депресиращи
въпроси и за да им се даде отговор се изисква много воля.
Не искам всичко това да прозвучи като яростна присъда, защото наркоманите са
хора и ще си останат такива и именно те заслужават най-много съжаление, но не
трябва обществото да допуска техният брой драстично да се увеличава, защото,
съгласете се с мен, 40 000 регистрирани зависими от наркотиците не е обнадеждаваща
статистика. А колко още посягат в този момент към пагубните субстанции?!??!?!?!?!
2001-01-02
by Freaky | email